Не ме питай. Мълчи...

То, не беше любов, нито вричане.

Беше сливане. Очи със очи.

Беше жива вода. Беше клада.

Беше бяла и черна смокиня.

Беше прошка и грях,

и бях, и ме нямаше,

защото – в него живях.

С него се случвах.

С него падах и ставах.

С него и в него вървях.

И си губих посоките,

и забравях коя съм,

и нагоре летях.

Беше ми всичкото – и хляба, и виното.

Беше ми утрото. В него изгрявах.

Беше ми църквата и камбаната,

жажда ми беше и шепа завет.

Беше душата ми, чедо,

а без душа и сълзата боли.

И не питай, как се обича.

Не ме питай. Върви.

И гори, но не на талази.

Като факел изгаряй. Светѝ.

И нека... Бог да те пази!